Пропуснах да закуся. Заместих мюслито, което си хрупам от една седмица насам, с четири кутии шоколадови бонбони, различен вид.
Не, не изядох всичките, ама се опитах. По няколко пъти от кутия. Много колеги в този офис, много нещо.
Майките им ги раждали през ден. Ужасна работа.
Кога ли ще стане традиция на рожден ден да се черпи с моркови или пълнозърнести макарони?
Шоколадът проваля животи. Или поне ще провали моя. Огромните количества бонбони, поляти обилно с две двойни кафета са... няма такава комбинация.
Подскачам на едно място, искам да крещя, изговарям по четири думи едновременно, нищо не ми се разбира, изплаших си приятелите в чата, и най-издръжливите се оправдаха с много работа и спряха да ме четат, не мога да седя, вие ми се свят от високото кръвно, което май е ниско, защото не съм яла нищо повече от бонбони от сутринта насам.
Ама сама съм си виновна, знам си аз. Вместо да си гледам календарчето, да броя без грешка до 14, което е половината на 28 и всъщност е Денят, когато почва Онова Чудо с Хормоните, аз хайдее, на бонбоните.
Все едно горкото (горкото съм аз,благодаря) не изяде снощи вафла и половина докато гледаше „Мостовете на Медисън".
Гледах и ядях, заблеяна някъде между мостове и собствените ми идентични страстни четиридневни любовни истории.
Много е гадно, не го правете.
Това с шоколада де, любовните истории са чудесен начин за прекарване на свободното време, като великденската ваканция примерно.
После малко ти иде да се обесиш, ама то и след шоколадовите бонбони ти иде да се обесиш.
Любов се лекува лесно с нова любов, а шоколад с нов шоколад не се лекува. Никак.
Ще ми излезе през носа, трябваше да се сетя преди да погълна четири бонбона с лешници и още осем асорти.
Точно така, през носа. Или през порите, защото отивам да тичам. Ето, реших го.
Не ме свърта, както вече казах.
Ако видите момиче с блеснал поглед да тича някъде между Койнаре и Радомирци, спрете го, дайте му вода, ама отдалече, че не е ясно как ще реагира, зло е и съска.
И моля ви, в никакъв, ама никакъв случай не му давайте шоколад.
